Ако ви спомена за жк “Люлин” в София, първото нещо, за което се сещат тези, които го знаят, са множеството бездушни, загърнати в сивота панелни жилища. Безпрепятствено ширещата се улична престъпност още повече насища непоносимата сивота в столичния квартал, наричан образно „Спалнята на София”. Да, така изглежда “Люлин”, погледнат отвън, но ето – ние сме там, сред сгушените един до друг панелни блокове, привлечени от магията на българската народна песен. На партерния етаж на един от блоковете емблеми на соца се носи глъчката от песните на самодейния състав за автентично фолклорно пеене „Люлинци”. В обновената специално за тях зала на Културен център “Люлин” двайсетина достолепни дами всяка седмица се събират, за да поддържат огъня на автентичния български фолклор, а най-голямата им мечта е да предадат делото си на младото поколение, за да не потъне то в забвение.
„Пепи, хайде, слънчице – „Маринчице”, така с усмивка и невероятен ентусиазъм и енергия започва поредната репетиция на самодейния състав, ръководен от Виктория Иванова с корепетитор Петър Славков. Дамите се понасят в такта на музиката и песента и дори потропват с крака. Играят сърцато, а с тях – и телата. Всичко това не би правело кой знае какво впечатление, ако пеещите и танцуващи изпълнители бяха млади и добре платени. Но голяма част от тях са пенсионери, с различни професии, зарекли се да предадат автентичната българска самобитност през времето чрез своята апостолска самоотверженост.
Историята на „Люлинци” започва на една градска седянка. Три приятелки се събрали през 1996 г., за да си поприказват и така, от дума на дума, та на песен. Техен инициатор била Еленка Китанова. В началото репетициите се провеждали по домовете, без покровителството на институция или организация – на самодейни начала.
С увеличаване на интереса и добрата продуктивност на състава „Люлинци” решили да потърсят подслон за своята дейност. След дълго убеждаване заместник-кметицата на “Люлин” през 2000 година подслонила състава под стряхата на Народно читалище „Константин Величков”. Назначен е и корепетитор – народните певици се сдобили и с музикален акомпанимент в лицето на музиканта Петър Славков.
В този период любителките на автентичния фолклор преживяват и скръбната вест за кончината на първия инициатор и ръководител Еленка Китанова. Впоследствие, през 2000 г., ръководството на самодейния състав е поето от Виктория Иванова. Вече оформената самодейна структура с корепетитор и съпровод започва да търси и заучава широк репертоар от български народни песни от всички краища на родината. С увеличаване броя на песните в репертоара на „Люлинци” се увеличава и търсенето за участия и изяви в концерти и фестивали у нас и чужбина. Благодарение на множеството изяви не закъсняват и наградите. Междувременно желаещите да се включат в апостолската дейност се увеличават. За да могат да пеят в „Люлинци”, кандидатите трябва да имат музикален слух, усет към музиката и песента и, разбира се, не на последно място – глас. „В началото не изисквахме много, но тогава бяхме само 8 жени, а впоследствие, за да има синхрон, започнахме да прилагаме критерии”, разказва ръководителката на състава.
Повечето от дамите нямат музикално образование, но затова пък са развили сериозни певчески умения. „Желанието да популяризираме нашия фолклор и той да не потъне в забрава е нашият основен мотив да се събираме всяка седмица. Напоследък популярната музика в България е т.нар. „чалга”, а ние не я харесваме и не смятаме, че представя автентичността на българската самобитност”, казва ръководителката. По думите й, целта им е да предадат на младото поколение автентичните български песни, които са се пеели от техните предци и са останали като своеобразно богатство на страната.

Има реална опасност българският фолклор да се забрави

„Има реална опасност под влияние на Запада и Изтока да се забрави българският фолклор. Тук, ако прибавим и нехайството на ред институции, гибелта е почти сигурна”, казва корепетиторът Петър Славов. По думите му, за културната съкровищница на България, общо взето, не се прави нищо. Ако не чалга, то доминират англоезични изпълнения. „Нашите песни ни разказват за нашата култура, която днес девалвира под редица чужди влияния. Вековните ни традиции са оцелели под натиска на какви ли не събития, но ще ги загубим под въздействието на демокрацията”, добавя корепетиторът.
„Трябва да запазим това, което народът ни е оставил в наследство, ние сме българи и това е нашата автентичност. От песните, които пеем, излизат такива шедьоври, които са покорили света”, изтъква Виктория Иванова.
За да има приемственост, ръководителката на „Люлинци” е решила да привлече невръстни почитатели на народната песен, на които да предадат и завещаят любовта и вълшебството на българската народна песен. „В противен случай това би било престъпление”, смята тя. По думите й, във всяка една държава най-големият мъдрец – това е народецът. Защото от този народ излизат приказките, поговорките, пословиците, песните и какво ли още не – от народа, който някога не е бил толкова грамотен. Ще бъде престъпление, ако не съхраним и предадем мъдростта и песента във вековете. „Ако не ние, то нашият автентичен български фолклор ще бъде и е възкресяван в Япония, Австралия, Канада и др. страни по света, и то със завиден интерес”, разказва Иванова.
По време на многобройните си турнета в чужбина, които за самодейците са на туристически начала и собствена сметка, „Люлинци” се радват на бум от овации и желание за снимки с дамите, пременени в пъстроцветни български народни носии. „Бяхме на фестивал в Турция. Такова посрещане не сме имали никъде”, споделя една от хористките, без да крие удовлетвореността си.
„Люлинци” ни изпращат с „Хубава си, моя горо”, изпълнена на три гласа и аранжирана от корепетитора Петър Славов с ясното съзнание, че апостолската им дейност ще пребъде в поколенията и красотата на българската народна песен ще продължи да предизвиква усмивки на лицата и радост в сърцата на любителите й. Ахмед Ахмедов, София